Само в 7ДниБлагоевград.бг:

Благоевградският фоторепортер Румен Жерев: Когато снимахме убития Васил Илиев, полицията гонеше нас, а не развилнелите се мутри

rumen-zherev2

„Пред обектива ми минаха много знакови събития през 90-те години – убийства, вотове на доверие и недоверие, нахлуване в Парламента и какво ли още не“, споделя Румен Жерев.

Румен Жерев е роден на 19 октомври 1956 година в Благоевград. Завършва средното си образование в бившата Солунска гимназия в града, а след това и Техникума по фотография „Юлиус Фучик“. Започва кариерата си във вестник „Пиринско дело“. Няколко години е фоторепортер на големи медии в София. Един от основателите на вестник „Стандарт“ даде интересно интервю за главния редактор на 7 Дни Благоевград Ерол Емилов.

– Г-н Жерев, Вие сте може би най-известния фотограф в Благоевград. Какво Ви накара навремето да хванете фотоапарата и той да ви бъде верен помощник в професията?

-Фотографската професия е коренът на дървото. Аз по-скоро съм фотожурналист, това е един от здравите клони на фотографията. Ударен съм от съдбата да говоря по-бавно, т.е по-малко, но повече да мисля. Затова още от прогимназиалните класове във Второ основно училище избрах кръжока по фотография, където направих първите стъпки в тази магия. После продължих и в Солунската гимназия в Благоевград. А след казармата завърших 2-годишния курс към техникума по фотография и полиграфия „Юлиус Фучик“ в София. От нашия клас излязохме стойностни фоторепортери – Олег Попов, Светлана Бахчеванова, Альоша Димитров и още. А и джинса ми е такъв – татко ми Георги Жерев, Бог да го прости е журналист и писател със със 7 издадени романа. Спомням си като 6-годишен момчурляк как гъделичках по стъпалата седнал под масата в кухнята класика Димитър Талев и младите тогава писатели и поети Свобода Бъчварова, Евтим Евтимов и Георги Жерев. Бяха дошли на гости на баща ми след литературно четене в Благоевград. Сега съжалявам, че тогава не взех служебния фотоапарат на татко ми от БТА „Киев“, за да снимам гостите.

– Баща Ви е от едно от най-красивите български села – Ковачевица. Там определено има много неща, които могат да се снимат. Повлия ли тя на желанието Ви да превърнете снимането в професия?

– Аз видях за първи път родното село на татко ми след като завърших гимназията през 1974 година. То беше в руини след масовото изселване. Тогава се състоя земляческа среща в този бисер не само на Западните Родопи, но въобще на българщината. Разбира се, после зачестих с посещенията си в Ковачевица. Там погребахме татко ми, майка ми Ирина през по-голяма част от годината живее там. За свой най-голям успех в артфотографията считам експозицията си „Ковачевица – памет и надежда“! Изложбата 2 пъти беше експонирана в Париж – през декември 2002 година в залата на нашето посолство, а през март 2003 година в Университета в кв. Еври. Ковачовалии ми казват, че от тогава туристите от Франция са се умножили!

– Бил сте фоторепортер на големи национални медии в София по време на много емблематични събития. Изпитвали ли сте трудности при извършването на дейността Ви тогава?

-Разбира се. Пред обектива ми минаха много знакови събития през 90-те години – убийства, вотове на доверие и недоверие, нахлуване в Парламента и какво ли още не. Когато застреляха Васил Илиев няколко фоторепортери се черпехме в един гараж под нашите редакции. Дойдоха 3 редакционни коли и ни закараха в кв.“Емил Марков“, където застреляния още беше в мерцедеса си, склонил глава върху волана. Тогава полицаите започнаха да гонят нас, а не мутрите от ВИС, които бяха подивели и беснееха. Спомням си и друг, вече весел случай. Минаваме една сутрин пред Министерския съвет, точно в дните, когато Любен Беров вече беше в оставка. Един полицай от охраната метеше пред входа на МС. С другите двама колеги вдигнахме веднага фотоапаратите и започнахме да снимаме. Полицайчето ни видя и ни се закани с пръст: “Никакви снимки, нали!“ „Разбира се“, отговорихме му в един глас. На другия ден „Стандарт“, „24 часа“ и „Труд“ излязоха на първите си страници с едри снимки как полицай мете пред МС и текст, цитирам по памет: „В Министерския съвет се завъртя метлата“.

-Пред Вашия обектив са заставали много хора от тогавашния политически елит, а и много общественици. Спомняте ли си някоя интересна ситуация с някой от тях?

-Разбира се! Когато със зам. главния редактор на в. „Стандарт“ Максим Бехар отидохме в Бояна да правим интервю с Тодор Живков, само 2 дни след като беше излязъл от ареста и започнахме да се ръкуваме той ми казва: „Ей момче, аз теб некъде съм те виждал…!“ Веднага му върнах закачката: „И аз теб некъде съм те виждал…!“ Усетил, че съм му хванал номера той започна да се смеее с неподражаемия си смях. Друг спомен имам и от неговото погребение в края на август 1998 година. Ковчега с тялото му беше изложено на жаркото слънце на площада до Националната галерия, директно извадено от хладилна камера. Само 7-8 души бяхме снимащите, които имахме достъп на метър-два от ковчега и в един момен виждаме как цветята върху тялото му започват да се надигат, а бузите на покойника се надуваха и започна хъркане. Шашнахме се и аз казвам на колегите Хачо, Шами и Люлин: „Да бягаме, че Тато сега ще стане и ще ни подгони!“. Зад нас едно от момчетата от НСО го чувам да ми казва тихо: „Жерев, спокойно, това е от хладилника!“

-С какво се е променила фотографията от времето на Вашия старт в кариерата до този момент?

Мина се от едната крайност в другата. До ноември 1989 година снимахме само едни и същи ударници и рационализатори в заводите. Даже, като влизах в даден цех, воден от партийния секретар на завода обичайните заподозрени ударници се скриваха. Бяха станали за подбив пред колегите си. После рязко се отиде в другата крайност. И сега продължава да се популират снимки с кървища или голи задници. Затова от няколко години аз повече пиша, а по малко снимам. Подготвям и първата си книга „Записки на фоторепортера…и още нещо“.

-С оглед развитието на технологиите и на възможността всеки да прави снимки с добро качество има ли все още място за професионалният фоторепортер в днешната журналистика?

– Дигиталната фотография е изключително голямо улеснение за фоторепортера. Хубавата репортерска снимка трябва да влезе през очите в главата ти, да мине през сърцето ти и тогава да натиснеш спусъка. Фотошопа, въобще интернета е голямо улеснение, с което не бива да се злоупотребява. Интернет е една глобална библиотека, в която можеш да намериш всичко, което търсиш. Но трябва да спазваш железна хигиена, ползвайки интернет.

-Имали ли сте много изложби в страната и чужбина…

-За гостуването на изложбата „Ковачевица – памет и надежда“ в Париж вече разказах. С моя руски приятел Олег Подберьозний, фотограф и скулптор от Санкт Петербург експонирахне обща фотоизложба в Хелзинки и после в Турку, старата столица на Финландия. Озаглавихме я „Времена на промени!“ Самостоятелни фотоизложби съм имал в Будапеща, в Босилеград представих експозоцията си „Зографъ“ – фотографии от българския манастир „Георги Зограф“ в Света гора. Изложби съм експонирал още в София, Благоевград, Банско и Гоце Делчев.

-Предвиждате ли в най-скоро време други такива?

-Да, но нека първо да довърша книгата.

-Каква е тайната на перфектната снимка?

-Думата перфектна не ми допада…Стойностната снимка е резултат от няколко компонента – добра обща култура и предварителна информация, хъс за работа, бърза реакция и накрая идват техническите познания. Особено в днешно време, когато фотоапаратите мислят сами…!

Румен Жерев е носител на наградата “Личност на годината” в раздел “Медии”  на Благоевград през 2006 година.